ДЕН 13 – 07. 08. - вторник

Станахме по-късно и към 08:00 за закуска на пейките до едно магазинче, където се бяхме разбрали да се чакаме с Таня, Косьо и Изабела. След една хубава закуска с банички, сладолед, кафе и кола в 08:44 тръгнахме към шосето за Омуртаг. По него видяхме едни хора нещо миеха покрай къщата си с маркуч и понеже всички бяхме забравили да си вземем вода ги питахме дали става за пиене и си напълнихме шишетата. Покрай реката в града, излязохме от него, завой на дясно и реката, пресичаме я няколко пъти

стигнахме чешма 

Маркировка имаше от време на време. Срещнахме на 2 пъти хора и ги питахме за пътя, казваха да следваме реката, пак то имало табели където трябва да отбием. Да, но маркировката съвсем се поизгуби и по една пътечка в ляво тръгнахме нагоре към билото. Слънцето печеше много силно, голяма жега беше. Спирахме на всяко дръвче под сянка за глътка въздух. Като понабрахме малко височина видяхме някаква кошара (постройка за добитък) и започнахме да викаме да видим дали има някой, за да питаме за пътя. Бяхме прави появи се един човек питаме го ние на къде да вървим за Върбишки проход, но не получихме отговор за точен път – то много пътица има, вземете си един водач да ви води, то прохода е ей зад тоя баир, ама сега от тука нагоре, ще излезете на път, то зад тоя баир ще го видите и на там. Хубав отговор, не това очаквахме, но какво да се прави. Та от тук поехме нагоре към билото, пак с почивки под всяко дръвче на сянка, че жегата беше ужасна. На места имаше забити дървени колчета отгоре боядисани с червена боя. Незнаем в действителност за какво са, но ние се успокоявахме, че някой ги е сложил като маркировка. Скоро тръгнахме по един коларски път, отстрани с високи папрати. А на х. Добрила Таня и Живко ни бяха казали, че трябва да минем покрай високи папрати, е значи може би сме на верния път. Чуваше се резачка отнякъде и викахме отново, но никой не отговори. Излязохме на кръстопът. Имаше кола, явно на хората които режеха дърва, пак викахме, но никой не отговори. Чудехме се от тук накъде сме и оглеждахме пътищата. Таня и Изабела откриха маркировката насреща на първото дърво от буковата гора. Супер и маркировката открихме. През гората се следеше добре, поне и сянка беше. В 14:10 излязохме отново на кръстопът:

Баща ми предложи да спрем да обядваме тук на отрязаните дървета. Така и направихме и тук, като седнахме видяхме маркировката насреща на едно дърво и не погледнахме другите пътища, никой не се усъмни на къде сме, все пак виждахме маркировката. Тръгнахме по нея. Скоро коларския път си продължаваше направо, а нашия бе в дясно, успях да видя маркировка. По нея тръгнахме нагоре. Правеше впечатление, че е стара. След доста набиране на височина  излязохме до интересно дърво и то чак с табела:

От там се върви долугоре по равно, но без ясно очертана пътека. Маркировката бе от старата със жълто и червено. Следвахме я, макар и трудно. Имаше много коприва. Точно като доста се позагуби видяхме постройка – сетихме се, че това е станцията на БТК на връх Караборун. Тръгнахме към нея, зала ни кучето, маккировка с бяло и червено имаше по оградата следвайки я в 16:00 излязохме пред вратата на станцията. Седнахме на едни гуми да си починем, видяхме, че има хора в сградата и извикахме, след известно време се показаха хора, помолихме ги да ни дадът вода, че нашата беше на свършване. Дадоха ни. Питахме ги за пътя, но него знаели, казаха само, че други, като нас като минават карат малко по асфалта и слизат наляво надолу. Тръгнахме по асфалта, където на места имаше бяло с червено в страни на дърветата. Вървяхме доста надолу по него, но отбивка така и не видяхме. Тръгнахме да се връщаме по него и да търсим от къде да слезем надолу. Да, но маркировка няма освен на 4-5 дървета, които се виждат от асфалта. Тук Косьо реши да звънне на Живко и да го пита на къде да търсим отбивката. Каза му да слизаме надолу и ще я видим. Решихме да го послушаме и тръгнахме надолу без път или пътека, просто едно отвесно спускане. Беше много гадно, всички бяха по-добри на спусканията, че в един момент толкова бях назад, че никой не виждах. Слизахме надолу. Скоро чух викове, че са видели маркировка и табели. Да така беше точно на тях излязохме. Зарадвахме се, че сме на правилния път и тръгнахме по хубав коларски път, където бялото с червеното се следяха добре. Минахме през едно по-обрасло място с драки и излязохме на разклон на пътя в ляво и в дясно. Спряхме се. Косьо тръгна по този в ляво не е видял маркировка и бил много обрасъл. Тръгнахме по този в дясно. Маркировка липсваше. Живко ни беше казал да следваме изток по компаса. Таня го изкара и следвахме та уж изток. Така на всеки разклон. Но всички пътеки свършваха в нищото. Връщахме се, слизахме на долу, до друг забелязан път, който пак  свършва в нищото и така незнам колко пъти. Някъде в ниско забелязахме река, татко предложи да слезем до нея и да нощуваме там, а утре да тръгнем по нея и тя все някъде ще ни отведе. Но останалите искахме да се върнем горе до станцията на БТК и утре от там ще я мислим накъде на тръгваме. Баща ми не беше много съгласен, защото се беше изморил много, но след като сме всички нагоре, по-добре да сме заедно. Взех му торбичката, да му е по лесно на качането. Тръгнахме да се връщаме. На мястото където загубихме маркировката отново спряхме. Минах  по пътя в ляво, но и аз не видях маркировка и наистина беше доста обрасъл път. Е по маркировката и сме под върха. Почваше да се постъмва, а ние тръгнахме право нагоре. Слизането си беше гадно, но и качването не бе лесно. Карах и без челник, паднах веднъж. Таня си испуснала спалния чувал, но успяла да го вземе. Все пак успяхме да се качим до станцията на вр. Караборун. Преди да тръгнем да се връщаме си изключих телефона, защото почна да пищи, нямаше батерия. Не го заредих вечерта в Котел, мислех, че ще стигнем рано до х. Върбишки проход и там ще го зареждам. Да, но непознах и както винаги, когато ми трябва съм без него, на пък и кой ме караше да го държа по цял ден включен.

Хората от станцията ни видяха, извикахме и след малко слязоха. Казахме им, че сме се объркали и ги питахме дали може да останем да нощуваме там. Казаха ни, че няма как да ни пуснат, било военен обект и даже това, че сме пред портала може да им навлече проблеми, ако някой дойде. Казаха, че може да отидем в горското стопанство и да нощуваме там. Било надолу по асфалта докато свърши при бариерата и от там по черния път. Обадиха се, да кажат на горския. Въпросът бе, а утре как ще се управим. Едното момче от станцията предложи да ни свали до Садово или Котел по обед като минела колата, която ще се кача при тях. Косьо, Таня и Изабела решиха, че ще слязат с тях и после на стоп до някъде и ще продължат. Ние с баща ми искахме, по скоро аз, а татко искаше да слизаме в Садово и от там да се пребираме,  да продължим пеш по пътя за Върбишки проход. Горския щеше да ни го покаже на сутринта. Тук включвайки на два пъти телефона успях да кажа на татко номера на meco от форума. Тук ще използвам случая да му благодаря много за помоща. След като говорихме с него ни се потвърждаваха подозренията, че още на обяд, като спряхме да обядваме сме объркали пътя. Ние сме тръгнали по старата маркировка. Вечерта като стигнахме в горското стопанство татко си легна веднага да спи, а ние останахме да си говорим до към 01:00. Като обяснявахме на хората до къде сме стигнали ни казаха, че щом сме видели реката е трябвало да тръгнем по нея и най-много до час сме щели да излезем на Върбица. Разбрахме, че и други като нас са се бъркали тук и са нощували при тях – е поне не сме единствените.