Тръгнахме в 07:20 от г.с. Елешница. Пътеката се следеше добре. На Мътни дол се зачудихме кои е нашият път – единият в дясно имаше от старта маркировка жълто с червено, а друг в ляво имаше бяла лентичка и малко по-нататък бяло с червено и решихме да минем по него. Точно, като започнахме да се чудим защо още не сме стигнали Голямата нива в 09:10 бяхме там. Спряхме за глътка вода и сили за това, което ни очакваше след това. Път, ако може да се приеме за такъв с тези нападали дървета, които трябва да обикаляш. Стигнахме едно сухо дере, по него нагоре, обикаляйки от едната от другата страна, заради всичките паднали дърва, коприви и къпинаци – направо не се вървеше. Опитвахме се и да не губим маркировката с това обикаляне. В началото баща ми си мислеше, че това е мястото, където се объркахме миналия път. Приличаше, но не е то. След него излязохме долугоре по равното, за малко пътеката беше добре и след това пак се почна с нападилите дървета, обикалянето им и да се опитваш да следиш маркировката. В един момент толкова се бях изнервила от тоя път, направо нямах сили да се боря с тая „джунгла” – както я наричах него ден, че при поредното спъване паднах и казах, че спирам за обяд и като събера сили тогава ще продължа. 12 и нещо беше. Обядвахме. Включих телефона (вече го изключвах, май си взех поука) – имаше обхват и се обадих на майка. Казах и накъде сме и по какъв път вървим и тя ми вика да сме хванели някой с кола на стоп – аз и говоря, че човек едва минава от тук, а тя за кола ми говори. След като обядвахме тръгнахме отново. На едно място, където бе малко по чисто спряхме, да извадя фотоапарата да снимам как е пътя, че да види майка как е:
Малко след като обядвахме стигнахме до табелка за вода. Видяхме, че някой е правил бивак тук- нощували са хора. Слязохме до чешмата пихме вода, напълнихме шишетата и отново на път през „джунглата”. Стигнахме и онова дере, където миналия път така и не открихме накъде да продължим. Ах, това ужасно място с тая стрелка, като завой и четерите маркирани едно до друго дръвчета. Татко искаше да си търси очилата, че нали ги загуби някъде тук, но не го направи. Аз не му и дадох продължих да вървя и му казах, че искам просто да се махаме от тука,защото нездържам в тая „джунгла”, това място изобщо неща да го гледам. И така по познатата пътечка в дясно нагоре продължихме. Отново имаше паднали дървета, коприви, къпинаци, но е по- добре от това до тук, а и от предния път като минвахме. Минахме покрай дървото на което миналия път обещах, че на похода ще се снимам, като вляза вътре
Скоро сме малката билна полянка с красив изглед:
Духаше вътър и доста се заоблачи, мислехме, че ще завли, но така и не заваля. Скоро сме на черния път. Супер – „джунглата свърши” – най-накрая. Звъннахме в къщи да кажем, че сме вече на черния път и скоро ще сме на Ришкия проход и смятаме да нощуваме там, а майка като иска да ни види да хване в 15:20 влака утре и да дойде на Дъскотна. В 18:23 сме на Крумовия мост:
Още 15 мин. и сме на горско стопанство Карнобат. Нямах търпение да стигна чешмата там. Е най-ужасния ден мина, но с доста последствия – скъсах си клина, краката и рацете бяха изподрани, синини, една малка рана от едно дърво на единия крак, а дясната ми ръка се обрина и поду. Хубаво, че си знам, че съм алергична и си носих орбазон – изпих два и противоалергично, че на другия ден бях по-добре. Вечеряхме в беседката,
а татко чак храни тово коте:
а в това бунгало спахме. Вътре е като в хотел- 2 стаи, баня, тоалетна супер. Особено много се зарадвах на банята след тоя ужасен ден имах нужда точно от това.
личат си синините от „джунглата”
Няма коментари:
Публикуване на коментар