ДЕН 17 – 11. 08. - събота

Станахме рано сутринта, сложих банския – до довечера трябва да сме най-после на морето. В 05:20 тръгнахме от х. Народен юмрук. След 35 мин. най-накрая излязохме от с. Топчиийско. А как можехме да си спестим това излишно ходене. По шосето и после по маркирания черен път за с. Сини Рид. На един разклон на пътя срещнахме хора с джипка – ловци отиваха на лов. Скоро отново излязохме на шосето – там питахме едни хора, които си работиха на градината дали да следваме шосето или има пряк път, обяснихани на къде да вървим, а жената даже даваше диня на баща ми, но той естествено отказа, как да я носим и нея, пък и аз не ги обичам и щяхме да се скараме. До някъде следвахме шосето, а после го изоставихме и минахме над с. Сини рид. Спряхме на чешмата за почивка и вода. Аз не пропуснах да отбележа, че сме стигнали за 1:40 и поляната с тази чешма е щяло да е идеално място за спане и щяхме да се спестим време и излишни километри. Карай следващия път. Продължиме си по пътя и скоро татко намери един балон и си го взе да го носи:

Минахме покрай стадо овце. Продължихме по откритото по черния път, където все още от време на време имаше пилони. Срецнахме едни малки циганчета, като видяха балона ни наобикаляха и почнаха да викат „дай бате” и да се отървем от тях татко им даде балона и ни оставиха. Продължихме си по пътя, но скоро излязохме на шосето. То правеше странен завой на ляво, а в дясно имаше два пътя – единия чакълиран, а другия обикновен черен. Маркировката липсваше. Имаше спряна лада, но не видяхме хора. Решихме да тръгнем по чакълирания път. След около 5мин. срещнахме един възрастен човек – турчин, питахме го дали това е пътя за Еркеч, разбра ни това бил пътя, но после трябвало да минем в дясно по черния път и да го следваме. Е добре значи сме на верния път. Малко след като отбихме по черния път в дясно, които се появи, видяхме каруца, значи би трябвало да има човек. Извикахме няколко пъти. Появи се един човек и го питахме дали това е пътя за Еркеч. Това бил да сме следели само него и ще стигнем до Козичино. След доста време изведнъж от нищото се появи и маркировката:

Както изчезна изведнъж, така и се появи от нищото. Наближаваше 11, трябваше вече да стигаме Козичино, времето напредна доста. Но в 11:05 селото бе пред нас, а в дясно се видя и морето. 

Най - после го видяхме, но все още е доста далече. Влязохме в селото и се спряхме в един магазин – заведение, за обяд. Поръчахме си кюфтета, кола, бира. Доста се забавиха с храната, аз почнах пак да усилнича, че много си почиваме. Гледахме картата и колко имаме още – татко твърдеше, че са над 30 км., а на мен ни ми се щеше да вярвам и му казвах ей го там морето, вече се видя, до 20:00 за мача на Левски сме там. Тук разбрахме, че предния ден Таня, Изабела и Косьо са минали от тук, пазарили каруца да ги закара до кулата. Любо с колелото бил спал тук предната вечер.

След час и 15мин. почивка минахме през центъра на Козичино:

Задуха доста силен вятър и стана студено. Спряхме да се облечем, аз пак  взех ветровката на татко. Излизахме от селото, а пред нас се вееше българското знаме с надпис Еркеч. 

Не след дълго минахме и Дюлинския проход. Кулата на Погледец бе пред нас. На места имаше останали каменните основи от маркировъчните стълбове, а някъде имаше забити в тях пръчки. Пътя си личеше, а и постоянно минаваха чужденци с джипове нагоре към кулата.От време на време се опитваше да вали. Докато накрая малко преди кулата не си заваля наистина. Този път, обаче не си сложихме дъждобраните – аз с качулката на ветровката, а тази на якето. Е след преследване на кулата и приближаването и постепенно в 14:35 я стигнахме, най-накрая. Почивка за снимки:

По черния път надолу и отново се видя морето, а и се отвориха невероятни гледки на целия залив, единственото лошо бе, че валeше.

Точно в 15:00 влязохме в обезлюденото село Плазовец.

Следяхме маркировката, та да не подминем пътя, но той си пролича много добре, даже имаше и табелки за нашият път и този за Кошарица.

През бариерата и на път за морето. Минахме покрай това интересно дърво с маркировка

Черен еднообразен път, който сякаш нямаше край. Почна да се чува и шума на колите – Наближавахме Поморийския проход. Косьо се обади да пита на къде сме и каза, че те са на плаж на Иракли. Е в 17:40 най-после излязохме на Поморийския проход. 

Движението беше голямо, много трудно се вървеше, а и следяхме да не изтървем отбивката. Умората също си казваше думата- татко се оплакваше, колко е изморен, а и на мен вече ми изтръпваха краката и ръцете. Е след час вървене напуснахме това ужасно движение по шосето. 

Спряхме за малка почивка – направих справка със записаното, оставаха ни 12 км до Емона и още 3км до носа. Супер, а вече е 18:40. Имаше цигански катун питаха на къде сме тръгнали, казаха, че това е пътя за Емона, но км. били по малко, било близо. Може и да е близо, ама ако не си вървял толкова много през деня и вече нямаш търпение да се изкъпеш в морето.

Скоро се видя и с. Баня. Баща ми бе толкова изморен, че все повтаряше, че ще спре тук и остава и утре ще продължи, даде ми торбата и се чудеше на къде да си сложи раницата та да я носи. И аз бях изморена, по-скоро ми бяха изтръпнали вече краката и ръцете, но не ми пукаше. Имаше само една мисъл, която ме водеше- че има още малко и ще съм изпълнила една своя мечта Ком-Емине. В 20:00 се опитах да слушам мача на Левски с Черноморец, но по дарик беше комбинарано предаване, а и да вървя и да държа телефона не беше работа, а ни се губеше станцията и се отказах. Минахме отново покрай един катун с цигани, казаха, че имало 3 км. до Емона. Е дали са били толкова незнам, но на нас ни се сториха доста повече. В 21 на смрачаване бяхме над селото. Имаше и в ляво постройки, които се виждаха, но по – далече, предположихме, че тези в дясно са на с. Емона и тръгнахме на там. Слизайки по пътя към селото в тъмното едва не стъпих една змия. В първата къща се видя човек, извикахме му, беше навън, искахме да питаме дали това е Емона, но той не отговори. Влязохме в първия магазин в началото на селото и татко пита за едни хора, да нощуваме там, а аз за пътя до фара и морето, още настоявах, че ще се къпя още тази вечер. След дълго обикаляне не открихме нито тези хора, нито успях да сляза до плажа – за фара и хвърлянето на камчетата се бяхме разбрали да го направим сутринта, за да може да се и снимаме, че нали в тъмното не ми се получават снимките, но аз исках поне да се изкъпя, но в крайна сметка с тея изтръпнали крака в тъмното не слязох по камъните до плажа. Върнахме се в селото и открихме една вила. Там нощувахме. Имаше и заведение – там вечеряхме, избрах една маса точно срещу морето и фара – не спрях да гледам натам. Събух се, направо не си чувствах краката, толкова ме боляха ходилата, после едвам се качих горе до стаята. Обхвата не беше много добър, но се чух с брат ми който ми каза, че Левски са били – супер, започваме сезона с победа. Говорихме и с майка и им казахме, че сме стигнали. Стаята имаше тераса и изгледа отново бе към фара и морето-супер. Едвам заспахме от болки в ходилата.