ДЕН 8 – 02. 08 - четвъртък

Става ме, закуска, кафе, чай и уречения час – 06:00 всички тръгваме към вр. Амбарица. Облачно е и Таня, като добър планински водач започна да ни обяснява за облаците и това, че не са дъждовни. След малко групата започна да се разкъсва вече – аз, Таня, Изабела и Косьо по пътечката нагоре, а останалите позаобиклиха. Излизайки вече на откритото било започна да се стеле мъглата. В дясно в далечината се виждаше вр. Ботев. 

Много се бяхме разпръснали, а пък ние с татко, Изабела, Таня и Косьо ще гоним х. Тъжа днес, път ни чака и се разделихме с останалите. В 7 сутринта бяхме на вр. Амбарица. Тук не видяхме нищо, обхвана ни мъглата. 

– към вр. Ботев. Толкова се сгъсти, че едвам се виждахме и татко каза да вървим заедно, да не се отдалечаваме, за да не се загубим. Духаше много силен и студен, леден вятър. Издуха шапката на Изабела. Татко ми даде  ветровката си, че аз освен тениската, ръкавите и горницето, нямах други връхни дрехи, а ръцете ми почнаха да посиняват. Доста ми беше широка, но си е много по-добре с нея, не е толкова студено. Уставаше само да внимавам с вятъра, който си ме отвяваше – тук препонних на татко, как се базиках, последния път като си връщахме от Бургас с колата и на магистралата духаше много силен вятър и му виках, че ако към Ботев е така незнам как ще се задържам. Е май съм познала какво ще е времето и трябва да ми е за урок, че май казвам нещо, което неискам да стане, пък то взема, че се случва. Продължава ме към Купена – любимата ми част, а сме в мъглата. Ужас, не такъв ден съм си пожелала. Вече сме на Малкия Купен и разклона за х. Васил Левски и мъглата зопочна да се надига. Пред нас се изправи Големия Купен,

а след 10 мин.,

ето го и окото на Купена:

Остана облачно, доста ветровито и студено, но мъглата си отиде. Време, като по поръчка. Видяха се въжетата, започнахме да качаме върха – най-накрая, от кога чакам този момент. Изпълнена с много сила тръгнах стремглаво нагоре. 

Скоро сме горе на върха, снимки, автографи в книгата и красиви гледки:

Не ми се тръгваше от това райско място, но нямаше някак, все пак сме тръгнали за морето. Прокрадна ми се и идеята за следващо идване и спане тук на палатка. Слизаме от Купена. Еееее супер, отново въжета.

Никак не се радва. 

– щом съм по тези пътеки, няма по-щастлив човек от мене. 

Кръстците и Костенурката ни очакват. Много скали и уникално красива пътека. Не се спрях да се снимам сама и да щракам в различните посоки снимки:

не се спря с тея боровинки, но тук наистина беше препълнено с тях. В 11:00 сме на Жълтец и вече по наблизо пред нас се показа и вр. Ботев:

Имаше разклон, най-вероятно за х. Плевен, а ние продължихме към вр. Ботев, малко без пътечка по-надолу от пилоните и аз се поядосах – не ги обичам тея пътеки. И малко след това се качих нагоре през Побитата глава и Безименния връх и надолу към зсл. Ботев. Татко ги подсече, не обича качането, предпочете да върви по – по равното.

- вр. и зсл. Ботев от Безименния връх. В 12:40 сме на заслона – време е за обяд. Супата беше свършила-карай ние имаме храна. Заслона е станал прекрасно място, предния път беше сабуретина. След обичайната 35-40мин. обедна почивка тръгваме към върха, кой както си прецени. Спомняйки си предния път, като от заслона тръгнахме в хубаво време и нагоре ни обхвана мъглата и нищо не се виждаше, бяхме на върха и ако не се бяхме блъснали в станцията, нямаше и да разберем. Този път времето се управи, облаците се разкъсаха и се разясни- напече. Бързах нагоре, за да не изтърва момента. След 30 мин. бях навърха. Таня, Косьо и Изабела се качиха за печати, а аз останах отвън да снимам и чакам татко, а той дойде след 25мин., вече се бях претеснила, мислех да слизам да видя на къде е. Сетил се по пътя, че си е забравил  брадвичката на заслона но не се е връщал, предал на един от туристите, които слизаха надолу да каже да остане там.

Е, да вр. Ботев, една голяма поляна, но в хубаво време гледката от него е незаменима – уникално място е. 

Голяма почивка я ударих на върха-40мин. През постройките на върха и на път за Малкия Юмрук. Някъде посредата им са очите:

От тук не карахме точно по пилоните, а по черния път, а някъде без пътечка го пресичахме за по-напряко.  

- на слизане към заслон Маринка. Скоро сме там, влязохме да го видим, видяхме табелката за вода, а и знаехме, че има, но имахме и не сме се отбивали. 

Поемаме по черния път и след няколко завоя – след разклона за Калофер спряхме, минаха двама с мотор и ги питахме дали насам е пътя за х. Тъжа. Явно имаше обхват и тоя път успях да вдигна на майка и докато говорим, гледам как към Ботев се спускат облаци,

ще завали. Да след 2-3 мин. започна да капе, докато облечем дъждобраните запраска и градушка. Продължихме по черния път и скоро хванахме отново по пилоните. Спря да вали. Но се започна с едно голямо и продължително слизане до х. Тъжа.

Това слизане наистина е гадно. В 18:00 бяхме на хижата. След като стигнахме, татко вървя 2-3 км., за да намери обхват да звънне в къщи и на х. Бузлуджа, да не ни чакат тая вечер, а утре. Тук хижар бе Чочо, познавахме го от х. Рай, направи ни вечеря, изпихме и по биричка.