ДЕН 9 – 03. 08. - петък

В 06:10 тръгваме от хижата, пресичаме р. Тъжа и по пътя и маркировъчните стълбове към Пеещите скали. Луната още свети,

а ние сме в местността Смесите и скоро поемаме нагоре през Гърмящата гора. Вървим по пътя, някъде по пътеката, за да не обикаляме по черния път, срещаме боровинкаджии. От обясненията им за това на къде е х. Мазалат се бях притеснила, че няма да видя Пеещите скали. Обръщайки са обратно видяхме отново вр. Ботев,

а в дясно от нас бе масивът Триглав:

Татко започна нещо да го боли кракът. Минаваме покрай паметни плочи, а на местността Чим Колиба нещо не видях на къде е пътя за вр. Голям и Малък Кадемлия и Мазалат. От там нагоре, аз Таня, Изабела и Косьо, карахме по маркировъчните стълбове и качихме вр. Росоватец, а татко го подсече. Явно доста го болеше кракът. Точно преди Пеещите скали спряхме да го намаже и най-накрая да го накарам да изпие едно хапче, не бил ял (не брой 1 пакет бисквити за храна) и неможе да пие хапчета. Е в 09:20 сме по Пеещите скали – като си следим маркировката няма да ги изтарвем, пък боровинкаджиите да си берат боровинките. Още докато стъпихме по тях се чу звук, музика. Още едно много красиво и интересно място.

Разминаваме се с туристи и пред нас е вр. Вълча Глава, решехме да минем по лятната добре личаща пътека. Още тук осетих промяната на планината, онази любима моя част вече я нямаше. Имаше папрати, треви, типично са по- ниската и Източна цаст на Стара планина. Ще ми липсва откритото било и алпииските части. В 10:35 сме на х. Мазалат. 

Много готина и приятна хижа. Обещахме си да се върнем тук, а и аз не се спрях всеки ден да говоря, че догодина, че участвам в Стара планина 100х24. Ядох таратор, беше уникален, най-вкусния, който съм яла, няма да го забравя.

В 11:20 отново поехме на път. Първо малко по черния път, а после нашият път отбиваше в дясно. Задминаха ни доста мотористи. На моторите имаше номера, а и бързаха. Явно имаше някакво състезание. В далечината се видя ветропарка след х. Бузлуджа. Изглежда доста далеч, а довечера сме на Бузлуджа и утре сутринта ще минаваме през него. Още от х. Мазалат тръгна много лек и приятен път, по които да понаберем скорост. През в. Корита и надолу към чешмата. 

Таня и Изабела продължиха, а аз, татко и Косьо спряхме за вода, а и имаше мъж и жена излезли на пикник, питахме ги за пътя за Бузлуджа, доста обширно и с подробности ни обясниха, ама ние колко запомнихме не се знае. Без да губим  много време продължаваме напред. Пътя продължаваше да е толкова лек и приятен, че някъде малко преди х. Партизанска песен сме пропуснали маркировката и карахме по пътя, но точно като почнахме да се претесняваме, че не сме на верен път пред нас се показа и хижата:

Подминаваме я и след 20мин. сме на х. Хлебна:

-такова хубаво игрище за футбол, а толково много ми се играеше, но няма как трябва да вървим към х. Узана и да преполовим пътя. Е с хубавия път се свърши. Започна един черен път, изровен от булдозери, все едно е тукощо изорана нива, направо не се върви –ужас. След него последва черен чакалиран път – само ти се набиват краката. Не е лесно да стигнеш географския център на страната. Стори ми се цяла вечност този път от х. Хлебна до х. Узана. А то само час. Еееее, на х. Узана сме, предполага се, че сме минали половината път.  

Спираме за малка почивка и  продължаваме. На хижата ни бях казали, че ще качаме вр. Исполин, но нещо ни излагаха. В началото общо взето си беше само слизане. Разминахме се с група туристи, снощи ни чакали да сме на х. Бузлуджа, указа се, че с татко имат общи познати. Малко след срещата с тях започна и изкачането за което ни казаха. Скоро сме горе на откритото по билото и духаше вятър – не много силен. Пред нас вече все по-близо се виждаха паметниците на вр. Шипка и Бузлуджа и ветропарка. Както и невероянти гледки надолу към градовете.

В 18:05 минаваме покрай х-л – ресторанта Балкантурист и сме на прохода Шипка. Спряхме за по един сладолед, че щял ден се канехме, като стигнем прохода да изядем по един. Имаше обхват, обадих се в къщи и поръчахме на майка утре, като дойде на Кръстец, какво да ни донесе. Тук казах на татко, че искам да се кача на вр. Шипка, ама по тея стълби с раницата няма да успея и той ми предложи да си подължим по шосето, а после на разклона да се кача до върха, за да не минавам по стълбите. Продължихме нагоре по шосето до ето този паметник :

и там оставих раницата при татко, взех само фотоапарата и тефтера и тръгнах към върха. Направо си летях без раницата. Точно преди върха надолу слизаше бус с хората, които работят горе и неможах да си сложа печат, но карай идвала съм и друг път и в книжката с обектите си го имам. Самоснимах се горе на върха

и без да се бавя много, за да не ме чакат останалите тръгнах да слизам, та дори и с бягане. Чуствах се лека като перце и изпълнена със сили, сякаш не съм вървяла изобщо. Но долу, като сложих отново раницата – ужас, пак трудно вървене. По пряката и маркирана пътечка, през гората, и накрая по шосето в 21:00 стигаме х. Бузлуджа – малката. Преди това по шосето спряхме да се снимаме под върха:

А като излязохме на шосето питах татко колко има до хижта, каза ми колкото от града до гарата, зарадвах се, но уви беше поне 2 пъти повече. Много приятно и топло посрещане от двете хижарки. Настаниха ни в стаята, имаше баня с топла вода, после вечеря-супер, какво повече да искаш. Бяха се събрали нещо и празнуваха, пееха, след вечеря татко остана и Изабела и Таня са отишли да ги гледат, но аз се качих горе да си легна.